курсова работа по
"Раждането на трагедията от духа на музиката"
(Фридрих Ницше)
Литературна естетика.Литературата и другите изкуства
В тази първа своя книга Ницше влага младежки ентусиазъм и изказва революционни твърдения, налагайки един нов маниер на мислене и писане. Години по-късно той не само че не обръща гръб на този проблем, ай продължава да се връща към своята "младежка страст" с опитите си за самокритика. Той се жалва, че стилът му не е напълно "самобитен". Езикът на Ницше клони към образното, този език се нуждае от две фигури, за да уясни трагичното при гърците и естествено изважда тези фигури от митологията.(Аполон и Дионис). Така могат да бъдат наречени двете начала(Диоисово и Аполоново), които са ръководни в живота на гръка. Те определят двойнствената природа на трагедията, противопоставяйки се помежду си и издигат този жанр до ниво, много по-значимо за античния човек, отколкото можем да си представим в днешно време. В "Опит за самокритика"(1886) Ницше поставя на първо място проблема, че тук изобщо има проблем и гърците ще останат и занапред напълно непознати и недостъпни за нашия свят от представи до тогава, докато нямаме отговор на въпроса " що е Дионисово начало"?
Дионис е богат на трагичното жертвоприношение на козела, богът, който захласва с животинските си маски зрителите, богът, който завърта в танца и подлудява във виното е пречупващият езика бог. Той отказва опосредстването ма конфликтите. Дионис е болка, страдание, воля за живот; той е музика, защото пречупва езика. Той е разтваряне на индивидуалното и претопяване на изкуството в живителен импулс; оргиястично единение; екстатичен взрив; безобразно лудеене. Когато се раздигне илюзията не се открива някаква "действителност", "нещата сами по себе си", а се открива Дионис. Този божествен феномен действа епидемично, чрез пряко страдание, той въвлича в еуфория хората, пренуждавайки всяка индивидуалност да се превъплъти в неразличимо единство. Това е дитирамбическият хор, музиката, чрез която се ражда трагедията. Но в трагедията тази музика се постига всъщност чрез Аполоновото, когато зад сценичните образи се види сатир. И тук виждаме двуединството, аналитичната връзка между две толкова различни сами по себе си същности, каквито са Дионисовото и Аполоновото начало. Именно Аполон е този, който като щит брани човека от разрушителните сили на неговата първична природа чрез творческия идеал за красота и хармония. Да станеш сатир не е да постигнеш истината и природата, благодарение на ритуала, а да постигнеш омаята, еуфорията, омагьосването, че ти не си ти, а сатир, че образите, които се произвеждат на сцената са самоотражение на Дионис. Ти виждаш себе си като преобразен и същевременно действаш като че ли си друг. В този смисъл Дионис не е чист произход, а илюзия, която подхранва и генерира чудовищното. Излиза, че раждането на трагедията от Дионисовото начало е метафорично, въпрос на едно видение като резултат от опиянението на театъра. Мостът между театъра и живота е въображаем, а постигането на Дионис - илюзорно. Прекрачването на границата отвъд изкуството, културата и политиката, отиването към живото, природното, Дионисово начало се постига всъщност чрез средствата на изкуството, покровител, на което е Аполон. Ентусиазирането в Дионис, търсенето на "оголения живот" същевременно е основание за изкуството, културата, политиката на елините. Дионис основава трагедията по този начин, без да бъде никаква основа. В зоната на трагедията Дионис и Аполон се оглеждат в едновременното опиянение-съновидение, едновременното чудовищно-образно, природно-политическо. В духа на тези опозиции пред погледа ни възниква възвишеното произведение на атическата трагедия и на даматическия дитирамб като обща цел на двата инстинкта, чието тайнствено примирие, сключено след дълга борба се е възвеличило в така великолепна рожба, която е едновременно Антигона и Касандра, едновременно Аполон и Дионис; едновременно Едип и Тирезий.
"Естетическата наука ще спечели много ако стигнем не само до логическия извод, но и до непосредствената сигурност на подозрението, че по-нататъшното развитие на изкуството е свързано с двойнствеността на Дионисовото и Аполоновото начало, също както продължението на рода зависи от двата пола при непрестанна борба помежду им и само с периодично настъпващо помирение". (Ницше) Стана ясно че атическата трагедия възниква именно като продукт на този вечен конфликт. Тя е колаборация на тези същности и може да се роди само тогава, когато човекът съумее да изобрази съня и мечтите си. Вълшебството на Дионисовото начало не засяга само връзката между отделните индивиди, то е нещо повече, връзка между хората и природата, отчуждената "майка" празнува отново своя празник на помирение с блудния си син - човека. До сега разглеждахме двете противоположности на Аполон и Дионис като независими художествени стихии, без да вземем в предвид ролята на посредника в отношенията им. Става дума за посредничеството на художника, на опиянения от Дионисовата илюзия грък, които отчужден от възторжените хорове изпада в плен на съня и се отдава на Аполоновата магия, водеща го към единение с най-съкровената първооснова на света. Ще трябва да се заемем с разглеждането на този човек, за да разберем до каква степен у него е бил развит този творчески инстинкт и как той е разбирал знаците, които му дава природата чрез спомена за мита и въздействието на Дионисовата музика. Във вихъра на вакхическите празници гърците се впускали в смес от сладострастия и насилие, преобръщали тотално утвърдения си морал и по този начин отприщвали първичните човешки страсти и влечения, за да се сродят отново с природата. В един свят на воля, доблест и изобилие, това ги отпращало към чисто Аполоновия творчески порив. "За да разберем това, трябва да разрушим камък по камък художествената сграда на Аполоновата култура и да стигнем до основите, върху които е изградена".(Ницше) Аполоновият творчески човек виждал в Дионисовото начало "титаничното" и "варварското", без да крие от себе си, че по някакъв начин той самият е сроден с него. Може да се каже, че в развитието на своето робовладелческо общество, гракат е достигнал нивото, което му осигурява способността да компенсира нищетата в спомена, че въпреки силата и сигурността си той все пак е диво дете на природата. Тази компенсация става с помощта на Аполон, които несъмнено е "по-изтънчения" от двамата богове на изкуството. И все пак Аполон не можел да живее без Дионис, както до пречистващата сила на катарзиса не се достига без страданието.
Вече се приближаваме до същинската цел на нашето изследване, насочено към опознаване на Дионисово-Аполоновия гении и неговото художествено произведение, развило се по-късно в трагедия и драматически дитирамб. Въпросът е къде най-напред се е появил този прав зародиш? На този въпрос самата древност ни дава отговор, изобразявайки на картини и геми праотците на гръцката поезия Омир и Архилох. Първият е вглъбеният в себе си стар мечтател, тип на Аполоновия наивен творец, а вторият пламенният, войнствен служител на музите. Естетическата наука добавя тълкуването, че на "обективния" поет е противопоставен първият "субективен". Тук Ницше се противопоставя на утвърдените виждания, заявявайки, че "субективният" поет всъщност е лош поет, позовавайки се на твърдението, че за всяка степен на изкуството трябва да изискваме преди всичко преодоляване на субективното и премълчаване на личната воля. Ето защо той смята, че модерната естетика трябва първо да реши проблема, може ли лирикът да бъде творец на изкуство, понеже нали именно той според опита от всички времена казва винаги "аз" и ни споделя своите страсти и въжделения. Светлина по този въпрос за поета, които всъщност е непоет хвърля Шилер, чрез едно психологическо наблюдение, според което по време на творческия акт през главата му не преминавали определени образи и мисли, а по скоро го обхващало някакво музикално настроение. "Чувството у мене отначало не е свързано с определен и ясен обект, той изниква едва по-късно, предхожда го известна музикална душевна нагласа и едва тогава се избистря у мене поетическата идея".(Шилер)
Задачата да се правят каквито и да е обобщения в една толкова субективна материя, каквато е литературната естетика никак не е лесна. Още в антични времена философи и теоретици са захващали нишката на проблема за пречупването на битието през призмата на човешкото съзнание в словото. Кой обаче са определящите фактори, кои са подсъзнателните, изначални пориви, заложени в природата на човека? Кои са началата, тласнали цивилизационното развитие от борбата за оцеляване към творчеството? В опита си да отговори на тези сложни въпроси Фридрих Ницше обръща взора си към изкуството на гърците в неговия атически период, когато според него трагедията се заражда от духа на музиката. Той търси фундаменталните причини и формоопределящи фактори за възникване на древногръцката трагедия, която заема изключително важно място в живота на елина и се променя във времето заедно с неговото културно-историческо развитие.
