-Мамка му  егати дупките, що трябва да е толкова гнусно по тези улици?
Тънките токчета на Лора се забиваха във фугите между паветата на улица " Горски пътник ", тя проклинаше момента, в който беше оставила колата си няколко пресечки по-нагоре. Наложи се да паркира там и да се "поразходи" до булевард "Черни връх" понеже по обяд всички места, които не са частни,  бяха заети . Стана и досадно. Никак не подхождаше на една изтънчена красавица да ходи пеша по паветата и то в най-голямата  жега. Все пак Лора впрегна цялата си воля и реши, че няма да се глези с излишни обаждания и сама ще стигне до апартамента на Миро. Той я чакаше там за обяд и бе обещал да я накара да си оближе пръстите, понеже бил голям кулинар! Лора не знаеше какво да очаква, но имаше добро предчувствие, тя се бе запознала едва предишната вечер с това мило момче, което успя да я грабне веднага с добрите си обноски и приятен външен вид. Още в бара през въпросната вечер тя прецени, че Миро е достоен за нея и му обърна подобаващо внимание, а и все пак той караше хубава, нова кола, което издаваше добро финансово положение - това определено бе плюс. Лора не искаше да мисли като някаква меркантилна кучка, но което е така си е така, какво толкова момчето просто си имаше всичко. Нима големите мъже не се харесваха на всички жени?
    Увлечена в такива мисли Лора стигна до блока на Миро, пред входа имаше огромна локва и се наложи  да заобиколи. Тя забеляза сивото BMV от предната вечер и и стана приятно. Изкачи се по стълбите, натисна звънеца и след секунди от малките дупчици на домофона се чу изкривен, но плътен глас. За момент Лора се отнесе и и се стори, че това е механичен говор на робот. Гостенката се усмихна на фантастичното си хрумване,  че ей сега ще се изкачи с асансьора и наистина лъскав робот с вратовръзка ще и отвори вратата. Странното в случая беше, че металическият мъж я превличаше.  Имаше толкова силни ръце и прекрасно, симетрично лице с бритон - нарисуван с боя.
- Мамка му! Колко съм тапа - продума тихо Лора - как е възможно да ми хрумне подобна глупост. Мамка му!
- Моля, кой е там? - за втори път произнасяше гласът от домофона.
- О! Здравей, аз съм Лора, ще ми отвориш нали?
- Разбира се.
- Бззззззз! Щрак! - Вратата се отвори.
        Входът на Миро се оказа по-приветлив, отколкото можеше да си представи човек, бе приятно прохладно, а предверието пред асансьора оградено с цветя. Това беше перфектно жилище за един млад човек с вкус, Лора се запита как може да е такава късметлийка. Повярва, че явно наистина е "много готина мацка", след като Миро я канеше в апартамента си още на следващия ден...
-Здравей робот, сега ще изпълниш всичко което ти кажа, хи хи хи!
Асансьорът беше вече на четвъртия етаж, нещо звънна, светна зелена лампичка и вратата се отвори сама. Лора се озова на площадката на пети етаж, където и бе казал, че живее Миро, здравото момче с баритона. Гостенката отново подхвана да си мисли колко е забавно всичко и се почувства толкова уверена. Беше развълнувана, натисна бутона на звънеца и мигом и отвориха, очакваха я, последва рутинен поздрав и целувка по бузата. Лора усети дъха на младия мъж в ухото си и изпита извества възбуда. За момент замря и го погледна в очите, Миро също я гледаше. Стори им се, че този миг продължи повече от обикновено, сякаш забравиха за времето. Лора направи още една крачка към обекта на желанията си като не го изпускаше от поглед. Първоначалното изражение бе заменено с топла усмивка. В този момент ситуацията бе готова да поеме отново по пътя към нормалния ритам на един обяд, когато прагът на вратата разтроши на парчета хармонията между двамата млади. Петнайсетсантиметровият ток на Лора се заклещи в него и тя със страшна сила удари главата си в ръба на мраморната етажерка за телефон в мировия коридор.  До скоро умиленият мъж сега седеше втрещен до спуканата глава на момичето, алено - червена струйка пълзеше към кожените му чехли. За него Лора беше вече напълно непозната. Той прекара следващите няколко минути неподвижно в коридора, след което се взе в ръце и се обади на бърза помощ. Линейката се забави повече от четиридесет  минути, заради ужасните обедни задръствания и стотиците неправилно паркирани коли в центъра.    
     Когато лекарите се качиха, Лора беше напълно изстинала. Миро гледаше някак глупаво и виновно,  като дете хванато на местопрестъплението по време на пакост. От самооверения мъж нямаше и следа.